През седмиците около 50-годишнината от убийството на Джон Кенеди програмите на телевизиите в САЩ, а и по света, бяха запълнени с документални филми, ретроспекции и други, в голямата си част от които дебатиращи вечната тема за заговора зад него. И последните проучвания сред американските граждани показват, че половин век след трагичната смърт на президента Кенеди, 61 % от тях все още вярват, че той е станал жертва на мащабна конспирация. Защо хората са толкова податливи на различните конспиративни теории? На този въпрос пред вестник Los Angeles Times отговаря Майкъл Шърмър, издател на списанието Sceptic, преподавател в калифорнийските университети Chapman и Claremont Graduate и автор на книгата „Вярващият мозък” (The Believing Brain).
Има три психологически ефекта, които определят дали вярваме или не в дадена теория и първият е „когнитивния дисонанс”, или неудобството от поддържането на две мисли които не са в хармония. Подсъзнателно, ние се опитваме да намалим дисонанса, като променяме едната мисъл, за да е в синхрон с другата. В случая с убийството на президента Кенеди двете противоречащи мисли са 1) той е най-могъщият човек на Земята, който е 2) убит от Лий Харви Освалд, самотник, пропаднал човек. Камелот победен от обикновен темерут.
Усещането не е правилно. За да се балансира везната се добавят конспиративните елементи на страната на Освалд: ЦРУ, ФБР, КГБ, мафията, Фидел Кастро, Линдън Джонсън и според версията във филма на Оливър Стоун, военно-индустриалният комплекс.
Когнитивният дисонанс проработи и малко след смъртта на принцеса Даяна, която беше в резултат на пияно шофиране, висока скорост и липса на предпазен колан. Но от принцесите не се очаква да умират както хиляди обикновени хора всеки ден в автомобилни катастрофи, така че британското кралско семейство, британските тайни служби и други бяха посочени с пръст като съзаклятници.
Като контраст, не съществува когнитивен дисонанс по отношение на Холокоста – едно от най-ужасните престъпления в историята, извършено от един от най-престъпните режими в историята.
Вторият психологически ефект е „монологичната система от вярвания” или „обединяваща, затворена концепция за света, в която убежденията изграждат взаимно-поддържаща се мрежа”, както я описват трима британски изследователи от Университета в Кент, в своята разработка от 2012 г. озаглавена „Мъртъв и жив: Вярванията в противоречиви конспиративни теории”. Конспиративна теория, пишат те, е „заговор, предложен от влиятелни хора или организации, които тайно работят заедно, за да постигнат някаква (обикновено зловеща) цел. Когато веднъж си повярвал, че подобен „мащабен, зловещ заговор може да бъде изпълнен успешно в почти пълна тайна, това предполага, че много подобни заговори са възможни”.
Конспиративният ефект на доминото
При наличието на тази кабалистична парадигма, конспирациите могат да се превърнат „в задължителното обяснение на всяко дадено събитие”. Например, изследователите от Кент са установили, че хората които вярват, че принцеса Даяна е убита от МИ6 имат и тенденцията да вярват, че кацането на Луната е било измама, че вирусът на ХИВ е създаден в тайна лаборатория като биологическо оръжие и че правителствата крият извънземни. Ефектът е дори по-видим, когато отделните теории си противоречат една на друга. Хората, които вярват, че Даяна инсценирала смъртта са по-склонни да повярват, че е била убита.
Третият психологически ефект е „предразсъдъкът на потвърждението” или тенденцията да търсим и намираме доказателства за това, в което вече вярваме и да игнорираме неудобните улики. Веднъж когато си повярвал, че атентатите от 11 септември 2001 г. са вътрешна работа на администрацията на Буш, се съсредоточаваш върху шепа аномалии от този ден, игнорирайки масата доказателства, насочващи към „Ал Кайда”. Теоретиците на конспирациите за Джон Кенеди игнорират многото доказателства, сочещи към Освалд, докато търсят дълбок смисъл в тривиални детайли, като мъжът с чадъра на тротоара, облакът дим зад оградата или странните шумове, чували се в района на „Дийли Плаза”. Всеки един от тях натежава със смисъл, когато съзнанието тръгне да търси заговор.
Подобно търсене на конспирации може да изглежда безобидно, но има и тъмна страна. В друго проучване от тази година на Университета в Кент, изследователите са открили, че „излагането на информации, поддържащи конспиративните теории, намалява намеренията на субектите да участват активно в политиката, за разлика от кандидатите, на които е предоставена информация, която отхвърля теориите”. Те отдават този ефект на „усещането за политическо безсилие”. Какво можем да направим ние, обикновените хора, ако светът се управлява от шепа тайни общества (като Илюминати, например) или фамилии (като Рокфелер и Ротшилд), или агенти (КГБ или ЦРУ), който действат тайно, за да установят нов световен ред?
Какво се случва в историята е важно и когато заговорите са истински – какъвто е случаят с убийството на американския президент Ейбрахам Линкълн – трябва да се излагат. Но когато преследването на конспирации води единствено до абсурдни заключения и отклонява вниманието ни от истинските, належащите политически проблеми, и прави хората политически апатични, тогава е опасна загуба на време, завършва Майкъл Шърмър.
