По време на нетипично дългия си за петък вечер сън, дължащ се на странния пропуск на съседа ми по панелка да издуе уредбата на „макс“ със случайна комбинация от метъл, чалга и диско, получих едно видение. Пророческо видение, така да се каже.
То се състоеше от три части от един и същи сюжет. Първата част включва червени байраци и бели перчеми от една страна, и футболни шалчета и кървясали погледи от друга. Колизията между двете роди нискокачествен кютек, типичен за второразредни ветерани от Бригадирското движение и треторазредни футболни хулигани на „грандове“, смятани за такива само в „Дружба“ и „Люлин“.
Всичко това под благосклонния поглед на българската милиция, която както всяко дете знае, може да набие всяко едно момиче, и практически нищо повече, което я прави пример за подражание на осъзнаващите се сексуално четвъртокласници. Втората част е по-малко натоварена с екшън, но има доста повече съспенс.
Чичковци в скъпи костюми, стоящи им като белгийски мантии, говорят в микрофони за демокрация и законност, законност и държавност, държавност и отговорност и най-вече „мерки“. Мерките са „множество“, „сериозни“, даже „категорични“, и „своевременни“.
Заключват се в бой над двадесетгодишни момичета, достатъчно глупави да си мислят, че „тия няма да паднат толкова“. И точно тук идва поантата и третата част на видението ми – тия не само, че „падат“ до там, ами и 75% от населението се кефи и ръкопляска.
Не е изненадващо – особено като се има предвид, че 75% от жителите на България са необразовани (людмилаживковското училище и университет не се броят за образование) и оскотели пролетарии, които все още вярват, че са „втори по интелигентност“, „много трудолюбиви и кадърни“ (чули са, че синът на третия братовчед на шурея е „някакъв шеф в Германия“) и „гостоприемни“ (да те накарат да си свалиш обувките и да ходиш бос по плочките е висша форма на гостоприемство в България).
Интересното е, че и останалите 25% не са по-добри – те пък се имат за млади, умни и красиви, и изпитват огромно презрение към първата група, до толкова, че вместо да се опитат да и повлияят с някакъв позитивен (по техните разбирания) пример, са я оставили да решава вместо тях как ще се развива общото им общество.
Да гласува вместо тях, да определя (мейнстрийма) в музиката и облеклото, в архитектурата и телевизионните формати, даже и средната сума за подкуп на катаджия на общинско ниво. А те мрънкат и взаимно се успокояват колко са готини, понеже четат новини от интернет и слушат “Faith No More” във все по-западащи барове в центъра на София.
След което се качват с 1.5 промила зад волана и се прибират в купена с 30-годишна ипотека „крепост на нормалността“, в която влизат след умел забранен обратен завой, който им излиза от 3 до 6 пъти по 20 лева на година, в зависимост от късмета и личната карма.
Комбинацията от групата на „неможещите“ и тази на „неискащите“ в България не ражда комунистическа революция, а типична югоизточноевропейска простотия, където повечето хора искат да живеят като германци, а да работят като гърци, да се държат като агарянци, а да ги приемат като шведи.
Тези които не са сред „повечето“ пък искат нещата да стават както те смятат за най-добре, ама без да си мръднат пръста, тъй като са много заети да слушат любимата си музика, и имат време само за някой друг протест след избори или най-много след дъжд качулка.
В тази парадигма най-нормалното нещо е някой идиот да насъска футболни агитки срещу пенсионери, да обвини за това студенти, и накрая да получи аплодисменти.
И никой да не си зададе въпроса „Абе аз не съм ли също част от причините за това безумие?“.
