След като се осмели да се отклони от нео-либералния сценарий по въпроса за спекулата на енергийните компании, лидерът на британските лейбъристи Ед Милибанд беше описан като зловещ твърд марксист, чийто коварен план е да изпълни мечтата на покойния си баща и да превърне Великобритания в стария Съветски съюз. Това пише в свой коментар по повод дебата за енергийната политика на Острова, анализаторът на ляво-центристкия вестник Guardian Нийл Кларк.
Според тази теза, ако решиш да предприемеш каквито и да е сериозни постъпки срещу „големите шест” енергийни гиганта и се намесиш в работата на пазарните сили, трябва да си някакъв вид нереформиран болшевик – или най-малкото заблуден левичар, който иска да върне страната назад към кошмарните 1970-те, десетилетието през което пропастта между богатите и бедните във Великобритания достига най-ниското си ниво в историята.
Въпреки това, в една друга европейска страна, един политически лидер се е захванал доста по-сериозно със спекулата на енергийните компании, отколкото предлага Ед Милибанд. В тази конкретна страна правителството е наложило съкращаване с 20 % на сметките за енергия – първите 10 % влязоха в сила през януари и допълнителни 11,1 % ще бъдат въведени през ноември.
Обмисля се и законопроект, който ще забрани на компаниите за обществени услуги да изплащат дивиденти на акционерите си. Целта на това правителство е де върне националните монополи в обществения сектор и да оперират на „не-печалбарска” основа. „Трябва веднъж завинаги да сложим край на времето, в което енергийните доставчици изнудват народа”, заяви лидерът на тази страна.
Къде е тогава бастионът на социализма в Европа, и кой е този убеден левичар, който я ръководи? Крачка напред да направи Виктор Орбан, министър-председателят на Унгария. Мъжът, който обяви война на спекулата на енергийните компании, е всъщност лидера на анти-комунистическата, дясно-центристка партия „Фидеш”.
В свое интервю за Daily Telegraph наскоро, Орбан разказа за възхищението което има към Маргарет Тачър. „Нейната роля беше изключително важна: тя винаги беше в подкрепа на свободата, винаги анти-комунист”, заяви той. По ирония на съдбата именно този член на фен-клуба на „Желязната лейди” води политики в Унгария, които биха били осъдени като „комунистически”, ако някой във Великобритания беше достатъчно смел, за да ги предложи.
С наближаващите избори догодина, можем да постави под въпрос мотивите на Орбан да се обърне срещу енергийните компании. Едновременно с това обаче, самият факт че правителството е готово на действия контрастира рязко с инертността на водената от консерваторите коалиция във Великобритания.
„Фидеш” настоява, че в Унгария е имало 15 увеличения на цените на газта в периода 2002-2010 г., когато партията е била в опозиция и че са необходими спешни мерки, за осигуряването на по-евтини енергийни сметки за домакинствата и бизнесите.
Унгарските политици се отнасят с презрение към популистката позиция на Орбан спрямо енергетиката, но правителствените политики облекчиха живота на обикновените хора и направиха ежедневието по-поносимо в една страна, където средно 20 % от бюджета на домакинствата отиват за сметки за газ. Интервенционисткият подход на правителството към цените на енергията обяснява и преднината, която има в социологическите проучвания – проведена наскоро анкета дава 15 % преднина на управляващата коалиция пред най-близките й съперници и най-вероятно Орбан ще бъде върнат на власт след изборите догодина.
Консерваторите във Великобритания могат, ако са достатъчно умни, да извлекат поука от икономическия Голизъм на „Фидеш”, въпреки че тяхната преданост към пазарните сили и финансовата подкрепа, която Консервативната партия получава от лондонското Сити означават, че ще останат закотвени върху непопулярния и дискредитиран модел. И това въпреки призивите за промяна от страна на такива видни „тачеристи” от 1980-те и 1990-те като сър Джон Мейъджър и Питър Лили.
Истеричната реакция на крайно скромните планове на Милибанд за замразяване на цените демонстрира до каква степен наистина Великобритания се намира в опасна позиция. По време на оригиналната демократична следвоенна епоха би било немислимо обществените услуги някой ден да са частна собственост (в голямата си част притежавани от чуждестранни компании) и след това да натоварват домакинствата, и бизнесите със свръх-инфлационни покачвания на цените година след година, а правителството на Великобритания да седи безучастно. Ето докъде сме достигнали, завършва Нийл Кларк.
