Минавам покрай жилищен блок – стара панелка, нищо особено, един от много, които замазвам около себе си, докато отивам на работа. Часът е малко след седем, когато звуковият фон е с ниска честота и още повече ми помага да се изолирам в невидимия тунел, извън който картината рядко има значение. Единственият проблем обаче е, че стените на този тунел лесно се пропукват.
Чувам звучно дълбокогърлено сутрешно прочистване, идващо от някой от прозорците на този иначе незабележим блок. Стонове като от тъмното дъно на пещера.
Постепенно скъсяващи се до хрипове от изтощаващата се мощ за изчегъртване на остатъка от намалената нощна физиологична активност на дихателните пътища. Кратка пауза, в която реколтата на този ранен напън се събира в устната кухина. Свистящ звук. Отново кратка тишина, докато не се чува резултатът от сблъсъка на слузестата течна маса с асфалта.
Стана ли ви гнусно? На мен също, макар че нямах възможността (за добро) да видя реалния израз на това ранно упражнение. Но смятам за силно предимството да разполагаме с повече от едно сетива. И когато очите ни са затворени или гледаме встрани от нещата, които се случват, можем да ги чуем. И картината не е нито по-различна, нито по-малко гнусна.
Хубаво е, че подобен тип неприятно чувство, предизвикано от подобни сутрешни навици, те разтърсва за малко и след това бързо отминава като незначително камъче в невидимия тунел, който си е построил почти всеки от нас.
А онази, хроничната, гнусотия? Тя залива, пропива се в кожата, разстила се в цялото тяло и започва да запушва сетивата. Създава свят от сиви сенки – без зрение, без обоняние, без вкус, без слух, без усещане… без глас. Свят, в който презрението е универсалният език.
И няма как да е иначе, когато законодателната власт е пълна с фигури, които със слабо изпълнените си представления предизвикват единствено презрение. Когато изпълнителната власт е пълна с фигури, които, скрити зад своите вентрилоквисти, предизвикват единствено презрение. Когато съдебната власт е пълна с фигури, които, отдалечавайки се от справедливостта, предизвикват единствено презрение.
В Деня на народните будители, който, да си признаем, отдавна е загубил ценността си, именно заради тази хронична гнусотия, няма как да не напомня, че имаме зрение, обоняние, вкус, слух и усещане… Имаме глас.
А може би точно тази гнусна тлъста храчка ни пречи да го ползваме.
