Докато американски и ирански дипломати се опитват да постигнат сближаване, което да сложи край на историческата вражда между двете им правителства, Израел е разтревожен, че ще бъде изолиран от най-важния си съюзник. Докато желанието на САЩ за дипломация е голямо, то може да постави Вашингтон в краткотраен конфликт на интереси с Израел, който вижда Иран като екзистенциална заплаха. На фона на подновените преговори, ще се осмели ли Израел да нападне Близкоизточна нация, в противоречие с най-близките си съюзнци? Изглежда малко вероятно, но преди 32 години отговорът е да.
Това пише анализаторът от авторитетното американско издание Foreign Policy Ури Садот в статията си, озаглавена „Държавата-парий”. Материалът е публикуван с извадки.
На 7 юни 1981 г. Израел лансира Операция „Опера”. Ескадрила изтребители прелита близо 2 000 км над саудитска и иракска територия, за да бомбардира изграден с френска помощ плутониев реактор в околностите на Багдад, за който израелските лидери се опасяват, че ще бъде използван от Саддам Хюсеин за създаването на ядрени бомби.
Операцията е успешна, но международната реакция сурова. На сутринта след нападението, САЩ осъждат Израел намеквайки, че страната е нарушила законодателството на Съединените щати, използвайки американски военни технологии при атаката. Държавният департамент подчертава в официална позиция, че реакторът не е представлявал потенциална заплаха за сигурността, а осъждането на Израел е одобрено лично от тогавашния президент Роналд Рейгън.
Навремето Израел не се колебае да бомбардира заплашителната според него ядрена програма, въпреки риска от провокиране на конфликт със САЩ – и е малко вероятно да се поколебае в наши дни.
…
Администрацията на Рейгън, която встъпва в длъжност едва пет месеца преди нападението, е в пълно неведение за плановете на Израел за изненадваща атака.
В кабинета на американския президент мненията са разделени. Шест години след голямото застудяване в отношенията САЩ-Израел заради отказа на премиера Ицхак Рабин през 1975 г. да изтегли войските от стратегическите зони в Синай, силни гласове се опитват да лобират американския президент да накаже Израел. Опозицията на подобно решение настоява само за символично наказание, за да се успокои световното мнение.
След няколко дни на дебати, Рейгън взима решение в полза на Израел. В мемоарите си по-късно той написва, че е симпатизирал на израелската страна. Официалната позиция на Вашингтон осъжда „действията” на Израел, а не самата държава. „Самото наказание също беше леко – отлагане на доставката на изтребители с няколко месеца”.
По онова време ситуацията за Израел е изключително напрегната, като страната тогава разчита много повече на американската подкрепа, отколкото в наши дни. Еврейската държава трябва да се справя и редица други проблеми: Израел се намира на последните етапи от осигуряването на мирен договор с Египет, трябва да се справя с напрежението по границата си със Сирия, което ще прерасне във война в Ливан на следващата година и едновременно с това преживява трицифрена инфлация. Но въпреки всички рискове, правителството на Израел решава да нападне.
Защо? Преди всичко, защото неговите лидери дълбоко вярват, че ядрена програма представлява сигурна екзистенциална заплаха. Израелският премиер Менашем Бегин ще продължи да повтаря до последните си дни, че през този период е преживявал кошмари, свързани с еврейски деца, умиращи във втори ядрен Холокост и е било негов дълг да го предотврати. „Доктрината Бегин”, която той създава – че Израел няма да толерира оръжия за масово поразяване в ръцете на вражеска държава – е жива и до днес.
…
Нападението срещу иракския ядрен обект не е изолиран случай. През 2007 г. отново решава да атакува ядрен реактор, в противоречие с основния си съюзник. Предходната година американското и израелското разузнаване откриват таен сирийски плутониев реактор, изграждан с помощта на Северна Корея. Дълг месеци след разкриването САЩ и Израел си сътрудничат в намирането на подход към ситуацията. И едва след обявеното намерение на президента Джордж Буш-младши, по-скоро да внесе темата за обсъждане в ООН, отколкото да се съгласи да подкрепи военен удар, израелският министър-председател Ехуд Олмерт решава да действа, въпреки противопоставянето на Вашингтон.
И в сирийския, и в иракския случай израелското правителство е изразходвало всички възможности, преди да се реши на военен удар. Бегин започва кампания по саботаж срещу ядрената програма на Ирак през 1979 г., след като кабинета решава, че дипломатическите решения са изчерпани. Иракски учени са убивани, френски техници заплашвани и контейнери с ключови компоненти за реактора са взривявани на път за Ирак. Но през януари 1981 г. вътрешна разузнавателна комисия решава, че „саботажите вече не са достатъчни в забавянето на програмата”, което довежда до решението за удара. През 2007 г. Олмерт преговаря с американците с надеждата, че те ще свършат мръсната работа за него и се решава на военния удар едва след като Буш му отказва.
…
Настоящите преговори между Иран и световните сили за ядрената програма на Техеран представят допълнително предизвикателство. Би изглеждало изключително тежко за Израел да нанесе удар, докато най-близките му съюзници са ангажирани с исторически, по мнението на световната общественост, преговори. Но рискът от изолация през 1981 г. е бил много по-голям отколкото днес: навремето САЩ подкрепят Ирак срещу Иран, докато европейските страни снабдяват Багдад с въоръжения и са директно намесени в изграждането на плутониевия реактор. Близо 150 европейци се намират на територията на иракския обект, заради което Израел решава да нанесе удара си в неделя. Въпреки това 25-годишен френски техник умира при нападението.
…
Залозите за Израел днес са толкова високи, колкото и през 1981 г. и гледната точка на неговите топ-лидери остава до голяма степен същата, както и тогава. Малко е вероятно преговорите с Иран да спрат Нетаняху да разпореди удар, ако реши, че дипломацията се е изчерпала в гарантирането на сигурността. Точно обратното – ако съществува сценарий, който да тласне Израел към действие, това ще е възможността за сделка с Иран, която ще изолира Израел, загърбвайки заплахата, която еврейската държава вижда в Техеран.
