Поредната окупация на сградата на Ректората на Софийския университет демонстрира ярко, колко са били прави от Европейската комисия, когато в последния си доклад подчертаха по няколко различни начина всеизвестният вече факт, че в българското общество липсва дори елементарен консенсус по елементарни въпроси, и то на всички нива и възрасти.
Шепата опортюнисти, барикадирали се в СУ, са най-прясното доказателство за това.
Самият факт, че 48 часа след „превземането” на Ректората гореспоменатите отправиха отчаян зов за подкрепа към който и да е от политическите партии и движения, формулирани от тях като „опозиционни” и „неказионни”, демонстрира ясно, че цялата смешна каскада не цели нищо повече от привличане на внимание към нечие болно его.
Дразнещо малкото на брой „окупатори”, навярно от един и същи „първи курс”, съдейки по празните подпечатани на втора страница студентски книжки, които демонстрираха пред камерите на телевизиите, са прави единствено в едно: тези „симпатяги” наистина ще принудят полицията да влезе „Алма Матер”. Където фуражка и ботуш не са стъпвали от 1940-те.
Окупацията, явно продукт на младежко безразсъдство и продължителен махмурлук, няма да доведе до нищо повече, освен да я обезсмисли като форма на протест. „Ранобудните студенти”, възприели първи и най-правилно тази тактика, поне имаха ясна концепция защо са там, какво искат и колко могат да си позволят. Бяха организирани. Имаха вид да представляват по-сериозен процент от колегите си. И изглеждаха убедително.
Всичко което липсва на сегашната ситуация.
Единство трябва колеги, не разединение – както и гласи позагубилият отдавна смисъла си девиз на Република България.
