Човек, ако слуша отчета на премиера-„разединител” Пламен Орешарски в петък и този на президента-„обединител” Росен Плевнелиев днес, ще остане с впечатлението че в България, и в българското общество, от поне година съществува някакъв открит и широк дебат между политици и граждани за бъдещето, към което се е насочила страната ни. И политическата класа само трябва да ни убеди в правотата си с благи думи и обещаващи цифри, и всичко ще тръгне по мед и масло. Стига, никой да не ги слуша, какво говорят!
В днешното си изявление пред народа, държавният глава зае странната позиция „между чука и наковалнята” на общественото недоволство в страната – от една страна защитавайки „2013-та – като годината на гражданското общество”, но от друга категорично противопоставяйки се срещу „митът, че политическата класа в България трябва да бъде изметена, че е необходима коренна промяна в системата”.
Не е учудващо, че политически фактор, като президента Плевнелиев, е против промяната в политическото статукво.
В крайна сметка няма негов предшественик, който да е бил по-неизвестен за електората, преди да бъде избран на поста държавен глава, както г-н Плевнелиев преди да бъде наложен като кандидат за президент от управляващата през 2010 г- партия на Бойко Борисов.
Мигар, ще рита срещу статуквото! Да не иска да е безработен следващия мандат!
Иначе, според г-н Плевлениев, най-сериозният проблем, който трябва да преодолее България „е липсата на доверие”, което „затормозява работата на институциите, подкопава основите, върху които е изградена държавата и дава храна на някои от най-уродливите явления в съвременния свят, на които станахме свидетели през годината – ксенофобия, псевдопатриотизъм, безпардонен популизъм, реваншизъм, използване езика на омразата и политически инженеринг, включително и чрез поставяне под въпрос на европейската посока и демократични устои на държавата, както и на основни национални ценности като толерантност, етно-религиозен мир, уважение към различния и други”.
От чисто обобщаваща гледна точка – президентът е „уцелил в десетката” – констатираните проблеми са налице. Но не констатации, а решения трябват на България и за съжаление, неговото разбиране за „рецепта” предполага, „политиците да заработят за народа, не за себе си”, „защото (българите) днес изглеждаме объркани, без авторитети, без обща кауза и цел”.
Грешите, г-н президент! Истината е, че българите имат обща кауза – тя винаги се е казвала България. Имаме и обща цел – да възстановим гражданското си достойнство, обезличено от същата тази политическа класа, която защитавате.
На българското общество и политици им трябва морална норма, която благодарение на 20-годишните „условия на преход”, създадени от вторите, е паднала отвъд Содом и Гомора. За да се генерира тази нова морална норма, така че хем да не е поредното голословие, хем да има наистина обединяващ ефект върху разслоеното и размито българско общество, ще трябва общ устрем.
Напън, който за разлика от твърденията на самовлюбени политолози, платени социолози и други презрени демагози, няма да се описва като „национална кауза, подобна на приемането на България в НАТО и ЕС”, а като обща програма за опазване и благоденствие на българския народ и култура, в следващите 10-20-50 години. А не само да се разпространяват демографски прокоби „след нас и потоп”.
Национална програма, която да е съобразена с политическата и икономическата динамика на света в ХХІ век, с фактите, че независимо от натякваното 20 години от „политическата класа” България не е „малка изолирана държава”, а средно голяма държава-член на пан-европейско икономическо обединение, с ключова геостратегическа позиция и природни ресурси. Че страната ни и народът ни имат капацитет и възможности, които могат да се постигнат само с единни усилия в обща посока.
Че това което ни разединява и противопоставя досега е предимно наивитетът ни за света и живота, експлоатиран от същата тази „политическа класа”, която според г-н Плевнелиев „няма нужда от промяна или рестартиране”.
За ново начало, трябват освен нови идеи и нов морал, истински ценности, честност и откритост в държавното управление. Нищо, което създалите си последните се две десетилетия български политици, да могат да дадат откровено.
Лустрацията в българския политически живот е точно толкова необходима, колкото тази която ужким се провеждаше „на всички нива” в България на бившите агенти на Държавна сигурност. Но този път вместо да се протака 20 години по метода „на час по лъжичка” срещу неудобните – политическата лустрация трябва да се направи отведнъж – срещу всички заемали избираеми постови, или назначавани на признак партийна принадлежност от 1990 г. насам. В политиката, националната и регионалната администрация, службите, армията.
Децата, родени след 1990-та вече са на по 24 години, завършват университети, у нас или в чужбина, и нито Плевнелиев, нито Борисов, а камо ли Станишев, Пеевски или Орешарски, ще ги тласнат да работят за България в близкото бъдеще. Или поне не по двете национални спортни дисциплини – „симулиране на дейност” и „бягане от отговорност”, които това поколение „политици” утвърди като начин на живот у нас.
По-лесно ще се научат нови хора на нови методи, отколкото да се предават едни и същи вредни навици и да се търсят начини за отърсването от тях след години, ще се съгласите!
Иначе 2014 г. така или иначе ще продължи от там, където свърши 2013 г.
Фактът, че масовите протести срещу властта загубиха инерция в началото на годината, не означава, че обществената памет е толкова къса, а просто че следващото действие предстои.
