Екзопланети (бел. ред. – разположени извън нашата Слънчева система), два до три пъти по-големи от Земята могат да се окажат с по-подходящи условия за поява на живот отколкото нашата, съобщава електронното издание на френския всекидневник Le Monde. Това смятат двама астрономи от Канада и САЩ, чиято хипотеза предлага задълбоченото изследване на планетарната система около най-близката до Слънцето звезда, Алфа-Кентавър Б, с цел намирането на „супер-обитаеми” светове.
„За да е обитаема една планета или луна няма нужда да се намира в „живото-поддържащата зона” на дадена звезда. Както и свят, разположен в „живото-поддържащата зона”, не е задължително обитаем.”
Такова е мнението на Рене Хелър от Университета МакМастър в Онтарио, Канада, и Джон Армстронг от Държавния университет Вебер, в Огдън, Охайо, които са публикували наскоро своя теоретична разработка на теорията за „супер-обитаеми” планети.
Концепцията за „живото-поддържаща зона”, съществува от десетилетия в астрономията. Става въпрос за района около дадени звезда, който позволява съществуването на вода в течна форма по повърхността на планета или луна. Водата са смята за основния компонент за развиването на живи организми, както го познаваме на Земята.
Веднага се налагат две забележки. От една страна, разбирането за „живото-поддържаща зона” е пряко свързано с разбирането ни за появата на живота върху нашата планета, което е и единственият пример с който разполагаме за обитаем и обитаван свят. Ако някой ден се окаже, че животът може да се появи и развие устойчиво в радикално различна среда от тази, която познаваме на Земята, това ще разбие представите ни за вселената.
От друга страна дефиницията на „живото-поддържаща зона” се е променяла няколкократно през годините, за да интегрира различни физически, химически или астрономически фактори, до степен, че концепцията за уникална „живото-поддържаща зона” е позагубила от достоверността си. Откриването на условия, подходящи за появата на живот, на спътници като Европа (Юпитер) или Титан (Сатурн), които се намират много извън теоретичната „живото-поддържаща зона” на Слънцето, подкрепя това заклюючение.
Откъдето произтичат уточненията на Рене Хелър и Джон Армстронг, които смятат, че твърде често настъпва объркване между „живото-поддържаща зона” и „обитаема планета”, и днешните изследвания на екзопланети се съсредоточават единствено върху земните характеристики. Според тях концепцията за обитаем свят трябва да бъде разширена значително, което би могло да означава, че някои светове могат да бъдат по-обитаеми от Земята и критериите ни за търсене трябва да бъдат по-обхватни. С повече въображение, един вид.
Двамата астрономи са разработили стъпка по стъпка елементите, които могат да играят роля в появата и поддържането на необходимите условия за едноклетъчни и в последствие многоклетъчни организми и техните заключения предлагат интересни перспективи. Според Хелър и Армстронг екзполанети, два до три пъти по-големи от Земята биха били потенциално по-обитаеми.
Тези „свръх-земи” ще имат по-продължителен период на тектонична активност, което е основно в регулирането на количеството въглероден диоксид в атмосферата и парниковият ефект, който се създава от това (при отсъствието на всякакво човешко присъствие). Тези планети ще имат по-мощно магнитно поле, което ще осигурява по-добра защита срещу интензивните космическите и звездни лъчения, както и капацитет за продължително запазване на по-плътна атмосфера. Ефектът от това ще допринесе за по-голяма площ на континенталните образувания и моретата. Според авторите, на този етап, планетите с множество малки континенти, разпръснати в океаните, ще са най-вероятно по-обитаеми от тези, които имат един или два свръх-континента.
Астрономите смятат, че по-високата от земната повърхностна температура ще има най-вероятно благотворен ефект, а наличието на няколко обитаеми светове в една и съща планетарна система може да увеличи условията за живот на всеки един, благодарение на обмена на вещества, в резултат на метеоритни и кометни сблъсъци. В заключение Хелър и Армстронг заявяват, че колкото по-възрастен е един обитаем свят, толкова нараства вероятността за обитаемост и колкото е по-обитаван, толкова по-богато ще е биологичното разнообразие.
Дори и на нашата планета животът да се е зародил сравнително бързо, в рамките на няколко стотин милиона години, за съзряването на интелигентни видове са били необходими няколко милиарда години. Тази концепция за продължителност позволява да бъдат селектирани звезди, около които вероятността за откриване на обитаеми, дори обитавани планети, е по-голяма. Изследванията на звезди от спектрален тип G (като нашето Слънце),K или M, които имат трайно излъчване в продължение на милиарди години, би следвало да са приоритет.
Алфа-Кентавър Б, която е част от най-близкото съзвездие до Слънцето, на по-малко от 4,3 светлинни години (приблизително 40 000 милиарда километра) е именно звезда от спектърен тип К. Възрастта й се изчислява на между 4,8 и 6,5 милиарда години (4,56 млрд. за Слънцето). Най-малко една екзопланета със сходна земна маса е била регистрирана около нея. Същата обаче е твърде близо до звездата, за да е обитаема, тъй като се намира в орбита от 6 млн. километра и повърхностната й температура е близка до 850 градуса по Целзий.
Но е възможно около Алфа-Кентавър Б да има и други планети, на разстояния от звездата по-съвместими с понятието за обитаем свят. Компютърна симулация показва, че в системата на Алфа-Кентавър Б са могли да се формират десетина планети. По-задълбочено изследване на тази симулация е показало, че е възможно да съществуват до 5 екзопланети в орбитата на звездата. Остава само да бъдат открити! Което ще е и задачата на бъдещата европейска сонда ПЛАТОН, завършва Le Monde.
