Шестнадесета република на СССР, Петдесет и първи щат на САЩ, Двадесет и седма държава член на ЕС – от близо 70 години тези три концепции за съдбата на България обобщават най-точно тенденциите и разбиранията на българската политика във вътрешно и външно измерение.
Те описват идеологическите възприятия, икономическите разбирания и като цяло самото естество на родния политически театър. Съществуването на суверенна и свободна България, като равнопоставен международен субект и партньор, явно не е лесно продаваема идея, предвид че подлежи на мигновено опорочаване от плиткоумни фашизоиди с минимум обща култура, но лошотия и злоба до небето.
Играчите – идеи и ценности
В лагера на „Отбор 16” (или „Шестаците”) намираме столетните скелети и прашасали демагогии, които битуват в и около конкретна сграда на улица „Позитано” №20 в София, където N-то поколение самозвани елитаристи експлоатират идеята за социалната държава в главите на избирателите си, единствено за да се замогват. С концепциите си за прозрачност и откритост, и упоритото си твърдоглавие, принадлежността към „Отбор 16” е практически равносилно на членуване в секта. И понеже никой не обича сектантите, шаманите в този лагер залагат предимно на прокарването на конкретни чужди (или техни) икономически и търговски интереси, за да осигуряват съществуването си.
Най-големият идеологически (?) враг на „Шестаците” намираме в лицето на „Отбор 51”. Там битуват всички онези, които 24 години вярват, че съществуването на България като суверенна държава зависи от смяната един господ (Москва от 1944 г. до 1989 г. +) с конкретен друг (Вашингтон). Понеже божеството на което се кланят в този лагер има тенденцията да не особено постоянно в отношението към любимците си, фанатиците на „Отбор 51” често променят състава си. През редиците на агитката на „Петдесет и първите” за две десетилетия преминаха всички, които възприемаха политическите идеи единствено като противопоставяне на „Отбор 16”. И те, за да разполагат със средствата за борба с идеологическия си враг, са склонни да прокарват чуждите интереси, само и само „да участват в борбите”.
„Отбор 27” е най-новият актьор в родното политическо театро и се явява обединител на всички неуспели да се присламчат или отлъчени от двете „по-стари” фракции. „Седмачетата”, както ще ги наричаме за нуждите на този текст, пропагандират прогресивно мислене и напредничава гледна точка за света, в който се намира „малката България”, изразът, който е любимата мантра на „Отбор 16” и „Отбор 51”.
Продукти на същата среда, произвела адептите на другите два лагера, с появата си „Седмачетата” много бързо се оказаха „в небрано лозе” и започнаха да прилагат практиката на техните „ментори” – да разпродават страната на парче, в услуга на различни чужди интереси, срещу комисионна. Там също има Господ – казва се Брюксел и според неговите поклонници, думата му трябва да звучи като: „Говори Москва!”.
Другите „фактори”
Страната ни е произвела и политическото недоразумение „неутрални националисти”, които разбират съществуването на България като непрекъсната война между етносите и със съседите, до окончателното затриване на българския народ. В самите тях обаче няма нищо неутрално, защото съществуването им зависи изцяло от „лягане в леглото” на един от трите лагера – най-често в този на „Шестаците”.
Срещу „националистите” пък стои етнически истукан, създаден като плашило за слабохарактерните и необразованите, който също експлоатира привържениците си, но в услуга на много тесен кръг икономически интереси.
Официално всичките тези фракции – отбори, идоли и др.– са в непрекъснат конфликт, за да „защитават избирателите си”. Конфликтът се изразява с беден речников багаж, популистки предизборни платформи и демонстрирано ниска обща култура на политиците, за да се припознават по-лесно в тях избирателите.
Неофициално „играчите” са в пълен унисон по отношение на запазването на действащото политическо статукво на т. нар. преход, независимо от цената.
Най-ярък пример за успешното взаимодействие между всички посочени по-горе „играчи” е изпълнението на „двете национални каузи” (както ги наричат демагозите от съответните лагери) на България през първото десетилетие на ХХІ век – приемането на страната в НАТО, и членството в ЕС. Или както се казва компромис за компромис,за компромис.
Равно на …
Парламентарните избори от лятото на 2013 г. показаха, че макар и две десетилетия изложени на моралната и нравствена мизерия налагана от политическата класа, повече от половината българи не се припознават в практикуваните от посочените отбори идеологии. С което възниква въпросът „Сега, накъде?”.
„Отбор 16”, чиито пионери актуално управляват страната, демонстрира дебелокожието присъщо на кръстниците си спрямо общественото недоволство срещу липсата на прозрачност в държавното управление. „Шестаците” ще запазят позицията на която се намират, докато си осигурят необходимия баланс с другите „играчи”, за да са сигурни в оставането си на власт. Те залагат предимно на познаването на лостовете на управление, за което са единствените с достатъчно опит. Дори и да трябва да платят от собствения си джоб половината сметки за отопление на хората през зимата.
„Отбор 51”, чиито представители официално спечелиха последните избори, доказаха, че са тотално оперирани от разбирането за „парламентарна демокрация”. И зависят основно от „Шестаците”, за да продължат съществуването си като „опозиция”. Връщането им на власт е в пряко равновесие с действията на „идеологическия враг” и никоя цена няма да е достатъчно ниска, за да се продадат.
„Седмачетата” са в мнозинството си на редовни полети до и от Брюксел. Многоликите палта, които носят, им позволяват лесно да прескачат от един лагер в друг, за да оправдават себе си като експерти по Европа и да се нагаждат към променливите течения.
Етническият истукан и кръжащите срещу него националистически недоразумения ще останат в сянката на общото безхаберие на електоратите си, докато успеят да се наместят в постелята на „Силния на деня”, без значение кой ще е.
А другите?
От цялото уравнение изпадат едни 48,67 % пълнолетни българи, за които посоченото статукво е престъпно, грешно и обидно, но единствената алтернатива, която виждат, е да загърбят демократичното си задължение като граждани на Република България, когато става въпрос да се произнесат за избора си за управление на страната.
Част от тях са по улиците на София. По-голяма част са си у дома. Те живеят в безизходицата на съвременните технологии и социалните мрежи. Наравно с всички обучават децата си да напуснат страната, за да търсят нормални условия за живот.
И искат само едно: да са живи в деня, в който някой ще разтури лагерите на „отборчетата”.
