Искам да засегна някои от уроците, които научихме в Южна Африка – уроци, които могат да са от полза на всички държави по света, които са в процес на преход, които се борят за намаляване на насилието, които се надяват да преборят бедността и да подобрят качеството на живота на своите народи, които искат да достигнат демокрацията и да донесат свобода на хората си.
Това казва в своя реч от 5 март 2012 г. (извадки от която публикуваме) Фредерик де Клерк, последният бял президент на Южноафриканската република в периода 1989-1994 г. Основен двигател в преговорния процес между бялото малцинство и Африканският национален конгрес (АНК) на Нелсън Мандела.
Фредерик Де Клерк е основополагащ елемент в приемането на новата конституция на ЮАР през 1993 г., която официално премахва апартейда като доктрина. Същата година заедно с Нелсън Мандела получава Нобеловата награда за мир, преди да сдаде управлението на ЮАР на чернокожия лидер през 1994 г. (Видеозаписът на речта е в края на текста; По материали на Foreign Policy)
Първо, ако искате да прекратите цикъла на насилие, ако искате да положите условията да по-проспериращо общество, ако искате да демократизирате, тогава отправната точка е, че лидерите трябва да дълбоко убедени, че е необходима фундаментална промяна.
Това се случи в Южна Африка. Аз и останалите лидери на Националната партия се убедихме, че трябва да се променим. Нямаше как да подобрим апартейда. Не можеше да го направим по-приемлив. Трябваше да изоставим концепцията за разделение и да прегърнем новата визия за единство, за обединена Южна Африка, която няма да попадне в клопката на хаоса, възникнал в резултат на забързаната деколонизация на много други части на Африка, и който доведе на власт диктатори и деспоти.
Заради това бяхме убедени, че трябва да се променим фундаментално, да направим 180-градусов завой. По същия начин, президентът Мандела и ръководството на Африканския национален конгрес (АНК) трябваше да приемат, че не могат да спечелят въоръжена революция, че трябва да изоставят идеята за придобиване на власт със сила и да прегърнат търсенето на властта посредством демократичен модел. И двете страни трябваше да направим компромиси. И двете страни ги направихме и тези компромиси доведоха до последвалите преговори. Така че отправната точка е да бъдат убедени лидерите, че фундаменталната промяна е необходима.
Второ, всяко по-нататъшно разпределение ще е най-успешно, ако е основано на споразумения, изковани в общи преговори. Защо наблягам на „общи преговори”? В повечето конфликти има множество намесени страни, с различни намерения, различни грижи, различни страхове и различни цели.
И само ако постигнете споразумение, основано върху широк консенсус – такъв, който включва огромна част от населението, което на този етап казва, „ние сме собствениците на тази нова конституция, на принципите на това споразумение, постигнато чрез преговори” – можете да се сигурни, че то ще остане.
Което ме довежда до Третата точка: Подобни преговори и постигнатите споразумения в резултат на тези преговори, трябва да отговарят по приемлив начин на проблемите и целите на страните в конфликта. Това предполага саможертви от всички страни. Което означава, че преговорният процес не може да завърши с победител и победен.
Това значи, че участниците от всички намесени в преговорите страни трябва да могат да се върнат към своите симпатизанти и да кажат, „наложи се да направим отстъпки по точки A, B и C, но получихме D, E и F, които са фундаментални за нас и следователно да приемем загубата на A, B и C”.
Това върху което искат да обърна внимание е, че преговорите трябва да се водят на основата на вземането и даването. Всеки трябва да изпитва известна болка, но и всеки трябва да изпитва известно задоволство от тези преговори.
Четвърто, трябва да бъде изграден баланс между концепциите за единство и многообразие. Повечето от конфликтите в днешния свят – само помислете за тях – не са между държави. Те са между хора, живеещи в една и съща страна. Няма много войни между различни национални цялости или държави в момента.
Скорошно изследване показва, че от 25-те от най-сериозните конфликти по света, само два са между държави. Двадесет и три са между народи, живеещи в едни и същи граници, и споделящи една и съща националност.
Предизвикателството е справянето с многообразието, управляването на многообразието. Ако искаш да разрешиш проблемите, ако искаш да донесеш мир на страните в преход, трябва да намериш равновесието между единството (общото цяло) и многообразието (отделните блокове, които изграждат общото цяло). Важните малцинства трябва да чувстват, че не са маргинализирани, че получават признание като важна част от цялото.
И на последно място, страните излизащи от кървави конфликти, трябва да намерят формулата, с която да се справят с това, което в ЮАР наричаме политически престъпления, престъпления извършени с политически мотив, не за да забогатееш, а да служиш на кауза, която смяташ за достойна.
АНК настояваше навремето на амнистия, без значение сериозността на престъплението. Аз защитавах Принципите на Норгаард, които бяха приложени в Намибия. Те одобряваха амнистията, но за хладнокръвни престъпления като убийства и изнасилвания. Амнистията не може да е оправдана за престъпления, които излизат от обхвата на войната.
Спомням си една от най-болезнените отстъпки, които трябваше да направя пред президента Мандела и неговия екип. Трябваше д се споразумеем за амнистирането на мъж, който хладнокръвно е хвърлил бомба в бар, където седят невинни граждани и убива шестима от тях. Трябваше също така да постигнем съгласие за амнистия за бял мъж, който се качва с автоматично оръжие в автобус и убива 10 души, само защото са чернокожи.
Аз не исках. АНК настояваше. Това беше една от най-болезнените отстъпки, които съм правил, но беше необходимо, за да се продължи напред, за да постигне договорено споразумение.
***
Това са уроците, които могат да бъдат приложени в днешните Египет-и, Тунис-и и Либии, както и в Конго, Судан, Мианмар, Сирия, Израел и Палестина.
Ако анализирате защо нещата не напредват в тези размирни точки, защо лидерите на поемат инициативата за прекъсване на цикъла на насилие и репресии, и намирането на път към договорни решения, тогава това са уроците, които трябва да бъдат взети присърце, когато се опитваме да разрешим проблемите в неспокойните райони по света.
Франсис Фукояма казва, че „това е краят на историята”. Дами и господа, не съществува край на историята. Ние правим история отново. Избуяването на фанатичния ислямски тероризъм даде началото на нова ера. Предполагаемият провал на капитализма – или, за да е по-точно казано, предполагаемият провал на видът капитализъм, практикуван толкова много години – създаде нова ера. Няма край на историята.
Както казват моите сънаръдници от АНК, борбата продължава и винаги ще продължава.
