Кочината беще украсена празнично.
Шарени гирлянди се спускаха тук и там. Ястията и напитките нямаха брой и чет. Коремите поемаха като автобуси икаруси – пълни до хармониката, но винаги има място за още един. Настроението беше симфонично.
Феерия от разноцветни светлини играеше по стените, тавана и по кожата на трите прасета – Мама Свинкя, Дидко Питко и Кака Цвета, майсторка на… На куплета!
Кака Цвета е лирична натура – пее и съчинява стихове. Прави го толкова вълнуващо, че като запее – сърцето ти се къса, а в бъбреците се образуват камъни, под камъните – раци-осмокраци. Стиховете си ги пише не с мастило, а с кръв! Печелила е награда за менструална поезия.
Дидко Питко е свинче с медийно звънче. Той е душа-камбана и голям приятел на истината.
В неговите медии истината се пази като писано яйце и никъде не се изнася.
Мама Свинкя е свиня майка.
***
След много турове с ордьоври, филета, супи, плешки, джолани и прочие, тримата хапваха за почивка бюреци с палачинки, пиеха газирано вино и мезеха с пача от уши, които потрепваха романтично в желето при всяко поклащане на масата.
– Мамо, мамо, хайде да ни почетеш от книжката за катарзиса, да станем интелектуалци! – обади се Кака Цвета.
Мама Свинкя погали децата по зурлите и ушите, па извади книжка да ги погали и по душите. Отвори на отбелязаната страница и зачете с вълшебен глас, в който се дочуваше и меланхолия, и лек дисторшън:
– …На Нехлюдов неведнъж в живота…
– Не, не! – скочи на протест Дидко Питко. – Смени името на героя, чети го правилно, моля те, мамо!
– Добреее – съгласи се ласкаво Мама Свинкя. – Значи така:
(Пасажът, който чете Мама Свинкя, е пряк цитат от последния роман на Толстой, сменена е само фамилията – бел. на Evil Dick.)
…На Палавеевски вече неведнъж в живота му се беше случвало това, което той наричаше “чистка на душата”. Чистка на душата наричаше той това душевно състояние, при което изведнъж осъзнаваше след дълъг промеждутък време, че вътрешният му живот едва върви, а може би и съвсем е спрял. В такива минути той се заемаше да изрине от душата си всичкия боклук, който я беше задръстил. Винаги след такива пробуждания Палавеевски си съставяше правила с намерението да ги следва завинаги: водеше си дневник и започваше нов живот, който се надяваше никога повече да не измени – turning a new leaf, казваше той сам на себе си. Но всеки път светските съблазни го улавяха в примката си и той сам, незабелязвайки това, отново пропадаше и то често пъти по-низко от това, което е бил преди. Така той се прочистваше и издигаше няколко пъти…
…Последният период без чистка беше твърде дълъг и досега той никога не беше стигал до такова замърсяване и такова разминаване между това, което изискваше неговата съвест, и това, което представляваше животът му…
“Ще разкъсам тази лъжа, която ме е стегнала с въжетата си, каквото и да ми струва това, ще призная всичко и на всички ще кажа истината, и ще постъпвам според правдата” – решително си каза той на глас…
…Той спря и сложи ръка на гърдите си, както правеше като малък, отправи поглед нагоре и заговори на невидимия си събеседник:
– Господи, помогни ми, научи ме, ела и се всели в мен, и пречисти ме от всичките скверни гадости!
Той молеше Бога да му помогне, да се всели в него и да го очисти, а междувременно това, за което молеше, вече се извършваше. Живеещият в него Бог се пробуди в съзнанието му. Палавеевски Го почувства в себе си и усети не само свобода, бодрост и радост от живота, а почувства цялото могъщество на доброто. Той се почувства способен за всичко най-прекрасно, което би могъл да стори човек.
Той говореше на себе си и очите му се пълнеха – това бяха и хубави, и лоши сълзи; хубави – защото бяха сълзи на пробуждането на духовното същество, което бе спало толкова години в него; и лоши – защото това бяха сълзи на умиление над самия себе си, над своята добродетел.
“Колко е хубаво! Колко е хубаво, боже мой, колко е хубаво!” – говореше той за това, което беше в душата му…
Мама Свинкя затвори книгата.
Дидко Питко дъвчеше вглъбено свинско ухо. Кака Цвета меланхолично си наместваше плексигласа в пазвата.
– Миличко, искаш ли да ти попея на уше? – каза Кака и хвана едно свинско ухо като микрофон.
Дидко Питко изгледа свирепо половинката си:
– Цвети, малко са ти кофти майтапите! – и той се изсекна с резки движения в роклята й.
– Харесвам те като си ядосан! – възкликна отработено Цвета. – Челото ти става така стремително! Страхувай ме, великане!
Мама Свинкя хем се радваше на младите, хем се уплаши да не стане излишна.
– Деца, хайде да ви разкажа за Аристотел и катарзиса.
Младите се откъснаха с мъка един от друг.
Мама Свинкя направи опит за въведение в естетиката на Аристотел, която разбираше много добре, но някак не успяваше да предаде със свои думи. Отвлече се в някаква древна Гърция и загуби аудиторията.
– Мамо, аз всичко разбрах много добре – прекъсна я Дидко Питко. – Катарзисът е реформа на душата с разплакване. Аз повече псувам, отколкото плача, обаче много народ съм разплакал и много терен съм разчистил. И всичко това – скрито от очите на обществото, с никакви добродетели не съм парадирал.
Мама Свинкя не можеше да се нарадва на интелектуалчето си. Кака Цвета нежно опипваше гънките на врата му.
Дойде време да се палят свещите, Мама Свинкя скоро се оттегли в покоите си.
***
Кака Цвета се качи на масата. Свинските уши потреперваха романтично.
