През последните години свикнахме с картините на протестите по света. След Арабската пролет, кадрите с разгневени млади демонстранти, скандиращи лозунги, носещи плакати и влизащи в конфликт със силите за сигурност са се превърнали в норма. Също толкова често виждаме кампаниите на обществен протест да се размиват или да обръщат посоката си: само погледнете Либия и Египет, за да посочим най-забележителните. Разрастването на уличните демонстрации в Судан от последните дни отново ни изправя пред фундаменталния въпрос: Как масовите протести подкопават авторитарните правителства? Ключови ли са демонстрациите за свалянето на режими?
Изследвания показват, че демонстрациите са само един от много инструменти които движенията за гражданска съпротива могат да използват, за да търсят промяна.
Това пише в увода към материала си „Инструментите на дисидента” журналистката от авторитетното американско издание Foreign Policy Ерика Чиноует.
Успешните движения са тези, които използват широк диапазон от методи, за да оказват натиск над опонентите си, докато гарантират сигурността на активистите си. Тактиките на демонстрации, които сме свикнали да виждаме, са едни от стотиците тактики достъпни за гражданите, търсещи промяна – и успешните кампании за промяна трябва да търсят повече от една тактика.
Съвместно с колегата Мария Стивън проведохме проучване на близък, но доста по-широк като дефиниция въпрос: „Кога работи гражданската съпротива?”
Трите фактора на успешната кампания
Резултатите от проучването показаха, че опозиционните кампании са успешни когато успяват да съберат на едно три фактора: (1) да привлекат широк и разнороден интерес; (2) да разработят стратегия, която им позволява да маневрират без репресии; и (3) да провокират дезертьорство, смяна на верността или неподчинение след елита на дадения режим и/или силите за сигурност.
Привличането на участие е може би най-важната от тези задачи, тъй като способността да се провокира дезертьорство и надхитряват опоненти често пъти зависи от това, дали движението се ползва с широка и разнообразна подкрепа. Най-важният по себе си фактор за успешна кампания е нивото на участие.
Според класификацията NAVCO на Университета в Денвър за ненасилствените демонстрации, която събира данни за над 300 граждански движения по света в периода 1996 – 2006 г., нито едно от тях не се е провалило, след като е достигнало устойчиво присъствие от около 3,5 % от населението – някои дори са успели с доста по-малко. Разбира се 3,5 % е почти незабележимо. В САЩ в наши дни това представлява 11 млн. души.
Остава въпросът тогава, как движенията набират маса на първо време, особено в страни, където откритото участие в масови протести е рисково?
Един от начините пред организаторите да увеличат участието в движението е включването на тактики, които са безопасни и следователно по-привлекателни за участниците. Например, вместо да се разчита единствено на демонстрации и протести, много движения позволяват на своите съмишленици да участват чрез т. нар. „електрически стачки”, при които хората изключват електричеството в определено време от деня или с блъскане по тенджери и тигани посред нощ, за да се демонстрира многочисленост. Този тип действия могат да привлекат и по-раздвоени хора, позволявайки им да развият чувство за идентичност с движението и неговите цели.
В Чили, по времето на Пиночет, откритите демонстрации срещу диктатора са били твърде опасни. В някои случаи Пиночет се чувствал толкова заплашен от контекста някои народни песни, че забранил публичните изпълнения: не трябвало много. Но когато хората започнали да блъскат по домакински съдове, това им давало възможност да демонстрират неподчинение от сигурността на домовете си. И докато металния звън на народното недоволство ставал все по-силен, организаторите на анти-Пиночет кампаниите се чувствали по-дръзки и подготвени на открити действия.
Подобна ситуация се развива в Египет в наши дни, където движението „Масму” накара хиляди хора да блъскат по домакински съдове в домовете в 21 часа всяка вечер, за да демонстрират че има алтернативи, както на правителството на ал-Сиси, така и на „Мюсюлманско братство”. Във високо репресивна среда, сигурността е броя. И подобни действия могат да сигнализират, че индивидът не е сам, затруднявайки властите да смажат участниците в протестите.
Общественият елемент в кампанията
Когато хората са започнали да се мобилизират, ефектът върху вътрешната политика на тираничния режим може да е много интензивен. Нито един режим не е монолитен. Всеки лидер е на 100 % зависим от сътрудничество, подчинение и помощ от хора, които формират стълбовете за подкрепа на режима: силите за сигурност, държавните медии, бизнес и академичните елити, религиозните власти и бюрократите. И когато тези хора започнат да преосмислят ролята на режима в дългосрочните им интереси, могат да бъдат отдръпнати от подкрепата за лидера. Това е много по-вероятно да се случи, когато хората са мобилизирани срещу опонента.
Защо? Защото в нито една държава лоялните на режима не живеят напълно изолирани от самото население. Те имат приятели, семейства и отношения с хората, които в крайна сметка ще ги накарат да преразгледат в дългосрочен план позицията си, независимо дали лидерът ще остане на власт или не. Литературният критик Робърт Инчости казва: „Ненасилието е залог – не толкова върху добротата на човечеството, колкото върху огромното му разнообразие.”
Да вземем за пример т. нар. „Булдозерна революция”, бунтът на сръбския народ срещу Слободан Милошевич, който го свали през октомври 2000 г. В този случай, след като беше станало ясно, че стотици хиляди сърби се събират в Белград, за да поискат Милошевич да подаде оставка, полицаите не се подчиниха на заповедите да стрелят срещу демонстрантите. Когато ги попитали защо, един от тях отговорил: „Знаех, че децата ми са в тълпата.”
Този полицай не е единствен в Сърбия или където и да е другаде. Прави впечатление, че силите за сигурност имат много по-голяма склонност да вземат другата страна, когато са изправни пред ненасилствени кампании (в сравнение с въоръжените бунтове), особено когато броят на демонстрантите расте. Изключвайки други фактори, силите за сигурност имат 60 % тенденция да дезертират, когато са изправени пред мащабна ненасилствена кампания и над 30 % при средните по големина протестни демонстрации.
Дезертьорството сред силите за сигурност възниква в редиците на иранските въоръжени сили по време на съпротивата срещу шаха, в тези във Филипините по време на анти-Маркос бунтовете и дори сред израелската армия по време на първата палестинска Интифада – за да посочим само няколко примера. И тези промени във лоялността могат да бъдат решаващи за изхода на кампаниите: Те увеличават шансовете им за успех с над 60 %.
Разбира се демонстрациите – и спонтанните граждански движения като цяло – имат повече тенденция да се провалят, отколкото да успяват. Но ако погледнем към големите провали – като площад „Тянънмън”, Унгарската революция от 1956 г. и антиправителствените протести в Мианмар от 2007 г. – няколко шаблона изпъкват. Неуспешните кампании никога не успяват да включат големи части от населението, както и да сменят високорисковите тактики с по-безопасни такива. Те също така не разполагат с дългосрочна стратегия, която да направи кампанията устойчива, което е особено важно при бруталността на държавните репресии. Средната продължителност на ненасилствената кампания е между 2,5 и 3 години, но много малко от тези кампании имат дългосрочна стратегия, различна от надеждата, че тактическите победи, могат да принудят режима да се съгласи с исканията.
Тактика = Стратегия = победа
В много страни по света в момента се провеждат кампании на гражданско неподчинение – от Бахрейн до Малдивите, през Турция и България. Във всеки един от тези случаи, организаторите на движенията трябва внимателно да анализират политическия ефект на тактики, подобни на демонстрациите. Ако тези тактики не успеят да увеличат подкрепата за кампанията в страната и в чужбина, да разнообразят базата участващи и да провокират дезертьорство сред елитите на режима, те не помагат на движението да постигне целите си. Но вместо да изоставят борбата, защото демонстрациите вече не помагат, лидерите на движението трябва да преразгледат всички други ненасилствени методи, които могат да използват срещу своите опоненти.
Кампанията, която ще успее е тази, която е възприела напълно предупреждението на Сун Дзъ: „Тактиката без стратегия е шумът преди поражението.”
