Властите в Амстердам са обявили вчера лансирането на държавно-финансирана програма, която наема алкохолици да почистват улиците, като в замяна на труда им заплаща в бира. Доброволците са организирани в екипи от по 10 души, които почистват улиците на града три дни в седмицата, а консумацията на алкохола, който им се заплаща, е строго регулирана – пет кутии бира и половин пакет тютюн за свиване, на смяна. Дажбата е разпределена на две кутии бира и топло кафе сутрин, в началото на работния ден и още три бири, и топла храна на обяд.
Да, реално погледнато, властите признават официално, че алкохолизмът не може да бъде победен като социален бич и се адаптират така, че да интегрират маргинализираната от стигмата част от обществото.
Първата ми мисъл беше: гениално! Доколкото съм контактувал с холандци и съм посещавал страната съм се убедил, че те са изключително практични хора. Естествено, че ако управата на Амстердам има проблем с оплакванията от уличните пияници, които вдигат шум, плашат туристите и пр., ще се ангажира хем да не ги тормози, хем да ги накара да помогнат, докато си пият по улиците.
Холандски прагматизъм, казват.
След това го съпоставих с моята действителност (София) и си казах веднага: да, неприложимо е в тази среда.
Даже няма да изброявам за колко причини се сетих в първите секунди. И без да включвам интересите около концесиите за боклука. Само тези, свързани с общественото недоволство във всичките му лицемерни измерения.
Мигар, това ли ще е най-големияj ни проблем? Да караме пияниците да работят срещу алкохол! Че то всеки ще поиска – защо да не събира боклуци – толкова хора го правят!
При всички положения от Софийска община няма да имат средства, но ще проучат варианти за европейско финансиране.
Обществен дебат по темата какво правим като общество, за да интегрираме собствените си маргинализирани членове, едва ли ще има.
(Чудно ми е коя ли марка бира ще се опита да стане спонсор на подобен социален експеримент у нас и какво ли нарицателно ще й излезе)
Замислих се защо този прословут холандски прагматизъм за живота, ни убягва толкова години при положение, че българите в голямата си част сме уж практични в ежедневието си хора? Въпреки очевидните разлики в битието с холандците.
Вярно е че стига само да се огледа човек и да направи най-елементарното сравнение.
В следвоенната (пост-колониална) история на Холандия, холандците живеят в голямата си част на своя територия, една –трета от която е заплашена от постоянния риск от наводняване от Северно море. Отстояват всяка педя земя и са създали държава на неприветливо място, което, макар и пословично свободолюбиви, ги прави единни. Поне в очите на средностатистическия холандец. Вярно е държавата им е богата, но те са допринесли, и допринасят заедно за това.
Ние, в следвоенната си история сме останали 45-години зад Желязната завеса и излязохме оттам преди малко повече от 20 години. Научени сме да се гордеем с националните си богатства, с които и парадираме всеки пъти, когато говорим за страната си, въпреки че нямаме права върху тях. За последните 20 + години икономиката ни беше разграбена, народът в масовата си част се оказа неподготвен за пазарната икономика и свободното предприемачество, обществото се обезвери и деградира до консуматорско стадо.
Вината е в политиците, в които никой не вярва. Всеки обаче вярва в това, дори и политиците.
За разлика от обитателите на „Ниските земи” (и повечето европейски народи) българите очевидно сме загубили безвъзвратно чувството за принадлежност към общност, която не се ограничава само до тесен приятелски кръг плюс познати в заведение, а е с национален характер, отвъд международните спортни прояви.
Ние гледаме на себе си като на организации, секти, тайни или явни общества, футболни отбори, остарели/модерни политически разбирания, и се делим предимно на етноси, и „урбанистична принадлежност”*.
За съжаление оставаме разделени на тези нива, без да се чувстваме част от обществото като цяло, без чувството за задължение към околните хора и среда.
Когато не се разпознаваме по улиците, се гледаме мрачно и неприветливо, дори и в слънчев почивен ден. По този параграф (единствено) вече задминаваме и пословично начумерените скандинавци.
Големият проблем на обществото в България е, че 23 години след края на комунизма, ние все още искаме, виждаме, слагаме на и настояваме всичко и всеки да има „етикетче” с марка, за да се вижда „от кои е”.
Няма защо да търсим вината в другите, когато единствено от нас зависи да се огледаме и са дадем сметка.
Студентските протести не са масови, защото съвременните студенти не се познават, крайно податливи са на междуособни вражди, до голяма степен в резултат на посочените по-горе обединения/разделения.
Но най-вече новото студентско движение не успява, защото по-голямата част от това поколение бъдещи академици са отчуждени от проблемите на България и посещават конкретните ВУЗ-ове с единствената мисъл, че дипломата е по-достойната крачка извън тази страна, при първа възможност.
На това ги учат всички – вкъщи, по телевизора, на улицата, сигурно и в университета.
***
На фона на всичко изброено дотук, не си представям от кое ниво на оръфаната социално-политическа пирамида на българското общество трябва най-спешно да се започне ремонтът, ако конструкцията въобще подлежи на спасяване.
Но ако има един пример за взимане от холандците, той е: когато не може вече да стане по-зле, използвай всички налични ресурси, за да закрепиш основите.
*Проф. А. Ганчев, виден столичен ерудит, автор на Аксиомата за правото на съществуване на живот извън 10-километров радиус с център ж.к. „Лагера” в София
