Два дни след като му беше отнето мястото в италианския Сенат, беше осмян от местната и международната преса, беше напуснат от половината депутати и сенатори от собствената му партия, Силвио Берлускони изведнъж стана отново популярен. Рейтингът му на одобрение се покачи с 6 единици (до 26 %), а неговата дясно-центристка коалиция получи неочаквана подкрепа от 35 % според проучванията, вземайки малка преднина пред ляво-центристката Демократическа партия. Сагата „Силвио“ е като филм на Тарантино: застрелваш лошия, скриваш тялото му в резервоар, след което го заравяш в токсично бунище и той все пак се завръща в нападение.
Това пише на страниците на авторитетното издание ForeignPolicy Джани Риота, коментатор за италианския вестник La Stampa, преподавател в американския университет „Принстън” и сътрудник на Института за напреднали изследвания в Лука, Италия.
Да говорим за падение
Но да говорим за падение. Трикратният министър-председател беше осъден за измама и лишен от паспорта си и политическия си имунитет. Всеки съдия – а той има много врагове в съдебната система – може да разпореди арестуването му във всеки един момент. Въпреки това, той няма да лежи в затвора. Италианските закони разпореждат, че над 70-годишните могат да избират алтернативни присъди. Берлускони избра общественополезен труд. „Искат от мен да мия тоалетни на колене”, оплаква се той публично.
Защо тогава той вече не е история? Защо продължава да хвърля такава сянка върху италианската и европейската политика? Защото пресата и голям брой политически анализатори – запленени от историите за бурните „Бунга-Бунга” партита, в компанията на млади дами и с излишъци, достойни за съвременен „Сатирикон” – често губят от поглед истинската мишена?
За над 20 години, откакто реши да създаде своята партия „Сила Италия” (Forza Italia) през 1994 г., Берлускони интерпретира и канализира дълбоките политически чувства на близо половината италиански гласоподаватели. Неговото поле за действие: упорито, исторически вкоренено негодувание, анти-данъчна страст, недоверие в правителството и политическите партии, и антикомунизъм. И ако старият шампион напуска арената в дрипи, неговите почитатели остават там.
„Пластмасовата партия” Forza Italia
Последните две десетилетия левицата и мнозина международни наблюдатели, описват Берлускони и Forza Italia, като „пластмасова партия”, изстреляна в управлението от неграмотни, слабоумни избиратели, дрогирани с ежедневни дози от комерсиални телевизионни програми (подавани, разбира се, от медийната империя на Берлускони). В наши дни по-точни анализи променят парадигмата, предлагайки много по-фокусирана картина на съвременна Италия.
Историкът Джовани Орсина, заместник-директор на Института по държавно управление в Университета Луис в Рим и преподавател в престижния френски Университет за политически науки (Sciences-Po) в Париж размъти водите с новата си книга „Берлусконизмът в историята на Италия” (Il berlusconismo nella storia d`Italia), в която защитава тезата, че Берлускони не е „нелеп инцидент” в италианската политика, а неговата популистка, странна смес от анти-статуквото пропаганда и предубеденост към сериозни икономически реформи, е част от националната ДНК от обединението на Италия през 1861 г. до днес.
„Чудото на Берлускони”, а именно създаването на политическа партия в рамките на седмици през 1994 г., не е просто вторичен продукт на неговата колосална медийна империя. Според Орсина, истинската искра идва от старо, национално културно поведение. Берлускони апелира към нещо дълбоко в италианската политическа душа: „На вас приятели, не ви трябват реформи”, казва той. „Всичко е наред с вас. Не слушайте моралните проповеди, не се опитвайте да ставате по-добри, вие сте си наред. Наслаждавайте се.”
Антиподът на образа на Кенеди
Образът на Берлускони, създаден от Орсина, е пълната противоположност на призива на президента Джон Ф. Кенеди към младите американци: Питайте какво ще направи страната ви за вас, вземете колкото можете и живейте щастливо. И наистина, ако повечето работници в държавния сектор гласуват за левицата, независимите трудещи се, собствениците на фирми и предприемачите са от години основата на Берлускони, лоялно гласувайки за „Силвио” – особено в северните части на страната, и особено през първите десет години от политическата му авантюра. Това не са отегчени домакини или лентяи: мнозина от тях са образовани, запознати с технологичните и социалните иновации, и въпреки това остават скептици спрямо програмата на левицата.
Към кого да се обърнат сега? Берлускони е фатално ранен политически лидер, който (поне официално) напусна политиката. Най-добрият политически некролог на Берлускони беше направен от бившия му съюзник Джулиано Урбани, съоснователят на Forza Italia. През 1993 г. Урбани, умерен преподавател по политически науки във Флоренция, отива при Джани Анели, тогава директор на ФИАТ. „Всички центристки партии в Италия са разбити – християндемократите, социалистите, републиканците”, казва тогава Урбани. „Ако не започнем дясно-центристка партия, бившите комунисти на Ачиле Очето ще спечелят следващите избори. Вие, г-н Анели, трябва да сте новият ни лидер.” Любезно, Анели отказва предложението и Урбани занася проекта си при Берлускони, от Торино и ФИАТ, до Милано и „Медиасет”. Берлускони настървено приема, оформя идеите си и Forza Italia е родена.
„Спряхме комунистите”, но постигнахме само това
Урбани вече напусна активната политика и в едно рядко интервю за ляво-центристкия вестник La Repubblica обобщи впечатлението си: „Имахме две точки в дневния си ред, да приложим либерални икономически реформи в Италия, едновременно с това спирайки комунистите.” Но резултатите са сладко-горчиви. „Ние наистина спряхме комунистите и нито един лидер в Демократическата партия днес не може да бъде наречен комунист. Това беше успех.За сметка на това не успяхме да пришпорим реформите. Това беше провалът ни.”
Понастоящем избирателите в Италия са разделени на три големи групи. Бепе Грилио и неговата партия „Пет звезди” получават подкрепа от 20-25 % от гласовете и продължават да залагат върху протекционистка анти-европейска платформа. Ляво-центристите, междувременно, са се застопорили на 34 %, с кмета на Флоренция Матео Рензи водещ претендент за първичните избори в партията на 8 декември. Той вече отправя предизвикателство към премиера Енрико Лета за властта. Схватливият президент Джорджо Наполетано сега трябва да обуздава двама амбициозни шампиони на левицата: само един може да е едновременно лидер на партия и нов премиер.
На фронта на десните-центристи, вицепремиерът Анджелино Алфано и неговите бивши „берлускониански” съюзници, ще се опитат да спечелят време. Но новата партия все още не тествана. Според Рензи, „на изборите Алфано ще е жертва в сравнение с Берлускони”. И макар това да е малко груб начин за описване на политическата мощ на Алфано, казва основната истина: той има солидна основа, но недостатъчно, за да спечели мнозинство.
„Берлускониано”
За да могат Демократическата партия или десните-центристи да имат шанса да сформират стабилно мнозинство, те ще трябва да завоюват сериозна част от умерените избиратели, докато си възстановяват поне част от гласовете, загубени в полза на Грилио. Което не е съвсем лесна маневра: практически става въпрос за „триангулация”, достойна за Бил Клинтън и Дик Морис – да говориш с центъра, докато консолидираш левия фланг. Само Рензи изглежда способен да постигне това, но ще е доста трудно: левичарските интернет сайтове вече то обвиняват, че е „Берлускониано”.
Което, разбира се, ни връща към Берлускони. Неговите гласоподаватели са за взимане. И дори да настоява, че ще остане лидер на Forza Italia, той не може да се кандидатира: вместо това си играе и идеята да сложи някоя от дъщерите си за политически наследник. Но и не си отива тихомълком. Наистина, 77-годишният може да е бил осъден, но от друга гледна точка, никога не е бил по-свободен. Той е сега опозицията – товарът на данъците, ограниченията на разходите, балансирането на бюджета и намаляването на огромният публичен дълг на Италия, вече е проблем на другите. Той може да напада Ангела Меркел, еврото, икономическите мерки, каквото поиска – кой се интересува, че Италия заема председателството на ЕС след шест месеца. Берлукони-популист е опасен Берлускони. А той си познава публиката.
Италия не е отчитала икономически ръст от над поколение, безработицата в южните части на страната е в измерения до небето – два милиона млади мъже и жени, под 25-годишна възраст, са извън училище, извън работа, губещи времето си вкъщи, депресирани, сърдити и в скоро време неподлежащи за наемане на работа. Преди 30 години италианците под тридесет-годишна възраст печелеха повече пари от родителите си; днес е обратното. Междувременно италианските компании се борят с глобалната икономика, дърпани надолу от тежки данъци, които вземат своя дан и от средната класа. Милиардерите и техните компании, разбира се, продължават да избягват от тези затруднения.
Италия отчаяно се нуждае от икономически реформи – но това изисква стабилен кабинет, способен да пришпорва икономически ръст, да намалява данъците и да ограничава дългът, който лишава страната от иновации. Попитайте политическите лидери от която и да е партия: всички в частен разговор ще се съгласят с този дневен ред. Но когато ги попиташ, кой ще го приложи, те просто се усмихват и казват: „Е ки ло са?” Кой знае.
От години съществува следната идея – че Италия е парализирана, защото Берлускони управлява. А какво, ако Берлускони управлява, защото страната е парализирана?
