Далечната страна на Луната, наричана „тъмната” страна, е лунното полукълбо, което е постоянно обърнато и не се вижда от повърхността на Земята. Далечното полукълбо за първи път е заснето от руската сонда „Луна-3” през 1959 г., първи път е видяна от човешки очи през 1968 г., когато американската мисия „Аполо-8” влиза в орбитата на естествения спътник.
Грубият терен може лесно да бъде разпознат от следите от удари на астероиди и практически липсващите лунни морета. Там се намира вторият по големина кратер в Слънчевата система, известен като басейна Ейткън, непосредствено до Южния полюс на Луната.
Далечната страна на земния спътник е предлагана неколкократно за позициониране на радиотелескоп, защото ще е защитен от смущенията, идващи от Земята. Въпреки това досега не са провеждани изследвания „на терен” на далечната страна на Луната.
Приливните сили на земните океани са забавили скоростта на въртене на Луната, така че една и съща страна е винаги обърната към нас, докато „далечната страна” остава скрита и невидима.
Общоприетият термин „тъмна страна на Луната” няма предвид „тъмна” като там липсва светлина, а по-скоро като „непозната”, тъй като преди първите космически апарати да я достигнат никога не е била виждана от хората. Истината е, че и двете „страни” на Луната получават равни дялове светлина от Слънцето.
Единствено по време на пълнолуние, когато е наблюдавано от Земята, далечната страна на Луната е „тъмна”. Терминът се използва и при блокирането на комуникациите с космически апарат, който се намира от отдалечената страна на Луната, както е забелязано за първи път от американските мисии „Аполо”.
Двете полукълба имат много различен външен вид, като близката е покрита с големи „морета” (наречени така от древните астрономи, които наистина ги смятали за такива), докато далечната е много по-груба повърхност, осеяна с множество кратери от удари на астероиди. Едва 1 % от далечната страна е покрит от „морета”, докато от светлата страна те представляват 31 % от повърхността. Едно от обясненията на този феномен, което е най-общо прието е, тази разлика се обяснява с високата концентрация на произвеждащи топлина елементи от „близката страна”, което е доказано с геохимични карти, получени от спектрометър с гама-лъчи.
Друга теория разглежда разликата между двете полукълба с възможния сблъсък с по-малко небесно тяло, възникнал при процеса на формиране на Луната.
Макар далечната страна да има повече видими кратери, това се дължи повече на потоците от лунна лава, които покриват и затъмняват кратерите, отколкото на защитния ефект на Земята. НАСА изчислява, че нашата планета затъмнява около 4 квадратни градуса от 41 000 квадратни градуса от небосклона, както се вижда от Луната.
Това означава, че Земята е не е сериозен защитник на Луната, което пък означава, че и двете страни на естествения земен спътник са получили равни по брой удари, но излизането на лава на повърхността дава като резултат по-малко видими кратери върху отдалечената страна, отколкото върху близката.
