Честна дума, ако България не беше съществувала като държава преди 1990-та година, за последните двадесет и четири години щеше напълно да е изчезнала от картата. Обитателите на територията заемана от страната ни щяха да де избили помежду си, а в желанието си да си пакостят едни на други, сигурно щяха да са превърнали „земния рай” в нова версия на пустинята Гоби.
Потвърждение за това твърдение най-ясно намирам последната седмица, с разпространявания по „социалните мрежи” пасквил от радио-телевизионни водещ Димитър Павлов, посветен на „анцузите”. Човекът бил на почивка в Гърция и се възмутил до такава степен от поведението на сънародниците си, че решил да им го каже в прав текст. Разбира се, не лично от ефира, а под формата на съчинение в духа на „какво правих през ваканцията”. И за да е ясно, че говори за по-голямата част от съвременните българи, г-н Павлов ги е описал с всичките им „табиети” – чалга-културата, модата на обличане, маниера на говорене, „приятел в КАТ” и пр.
Сляпата омраза и презрение, лъхащи от текста удивително напомнят на същите слепи омраза и презрение, с които ще запомним обитателите на балканското село Розово, добили национална популярност преди месец с инициативата си да прогонят законно настанените семейства сирийски бежанци.
Да, не смятам за нормално публична личност, като г-н Павлов, да се разграничава от части от българското население, на признак ниска обща култура, морал или чувство за естетика. Защото тези, които презира и нарича „анцузи”, са същите, жертви на пропагандираната от цялото поколение съвременни български титани на публичното забавление полуграмотност. Мирогледът им е цялостно формиран на базата на „казаха го по телевизията” или „четох го във вестника/интернет” – основните полета за изява на посочените по-горе „титани”, към които (не се съмнявам с гордост) се числи и г-н Павлов. Да се обвиняват тези хора, че ТЕ са издигнали чалгата в поп-култура е меко казано лицемерно.
Да, българите имат нужда да пътуват повече от г-н Павлов, да гледат и да сравняват, за да се убедят, че всичко, което знаят е може би грешно, може би пошло, може би „елементарно”, но МОЖЕ да бъде променено само от тях. Защото видимо в България друга база за сравнение няма.
За да „се оправи” един народ (за да отговорим на вечния вопъл на анцузите-ментета и марковите-дънки „Кога ще се оправиме най-накрая?”) първата стъпка е единството. Дори и в манията за носене на етикети, за да се вижда към кой етаж в МОЛ-а принадлежи даденият потребител.
Един вид симбиоза му е майката, г-н Павлов, не паразитизъм. Защото няма как да си лежиш на шезлонга в Гърция и да те дразнят „анцузите”, ако не са същите ТЕ да консумират рекламите и да вдигат рейтинга на блудкавите ТВ-продукции, които правят известният известен, само защото е на екрана.
А „анцузите” ги има навсякъде. В повечето държави, те са гръбнакът на обществото и често пъти двигател на икономиката. Защото докато попържват хамалски, работят, създават продукция, шофират, транспортират и като цяло ЖИВЕЯТ НЕПРЕТЕНЦИОЗНО.
В проблем се превръщат само за народ, който не съумява трето десетилетие да се излекува от вечната соц.-носталгия по „държавата на висшистите”, където ежедневието се формира от театрални матинета, вегетариански обеди и дебати с културтрегери.
И за финал ще се върна към един от най-сериозните, според мен, парадокси на българската народопсихология: поговорките „Една птичка пролет на прави” и „една крастава овца цяло стадо окрастява”. Някой ще каже, че все на овци ни избива. Но болезнената истина е, че народ от „черни овци” (анцузи или елитаристи) пак си е овче стадо.
И да си кажа – не нападам, аз също се възмущавам!
