Да бе, честно ли отново ще празнувате 8 март? Онзи един-едничък ден в годината, когато „ви се обръща внимание”? И то по начин, който е подчертано обиден и полово-стереотипен?!
Планирано е и поредно събитие по темата – разбира се, с високоблагородни цели (против насилието над жени), добър потенциал за публичност (мъже се клатушкат, обути в женски обувки на високи токчета) и точно нулев полезен резултат (а може би даже поднулев резултат, т.е. обратен, негативен ефект).
Цитирам: ” МЪЖЕ ДЕМОНСТРИРАТ СРЕЩУ НАСИЛИЕТО НАД ЖЕНИ, ИЗНАСИЛВАНИЯТА И СЕКСУАЛНИЯ ТОРМОЗ
Има една стара поговорка: “Не можеш напълно да разбереш някого, докато не повървиш в неговите обувки.”
„Walk a mile in her shoes“ (http://www.walkamileinhershoes.org/) е международна инициатива, започнала през 2001 г. На тези демонстрации мъже, обути в дамски обувки, привличат медийното и общественото внимание върху насилието над жени, изнасилванията и сексуалния тормоз.” Край на цитата.
Вие сериозно ли?
„Събитието е организирано от Български фонд на жените, Български Червен кръст, Фондация Ресурсен център „Билитис“, Български хелзинкски комитет, Информационно бюро на Европейския парламент, Един Милиард се Изправят за Справедливост – България”.
Ама вие наистина ли?
Толкова много хора, умствен и финансов ресурс…. за това ?!
Всеки уважаващ се женомразец би танцувал от радост на подскоци при вида на това събитие.
1. Това е утвърждаване на стереотипа: жените следва да носят определени полово специфични дрехи (в случая обувки), които затрудняват тяхната свобода и движение.
2. Това е утвърждаване на стереотипа: жените следва да носят определени полово специфични дрехи (в случая обувки), които служат да подчертават тяхната женственост (разбирай сексуалност), все едно тя не е им естествена, достатъчно красива сама по себе си и вътрешно присъща, т.е. също така я опредметяват, т.е. също така я принизяват.
3. Това е зрелищен, но напразен цирк, някаква показна травестия заради самата травестия.
4. Това не е ни най-малко насочено към истинската същност на проблема.
Да повървиш в нечии обувки би имало смисъл, ако говорим за хора в неравностойно положение: например раковоболни, физически или психически трайно увредени хора и т.н. Хора, които ги е сполетяло нещастието на реално тежко заболяване и, подчертавам, не са избрали положението си. То е такова, каквото е.
Но жените… извинявайте, ако съм се объркал, но аз не желая да ги приемам за трайно увредени същества. Те имат избор. Те са способни на толкова много неща, колкото мъжете, ако не и на повече… НО ИСКАТ ЛИ? Или предпочитат да си кютат в кошарката на удобния стереотип, на елементарната плоскост на мрънкането, че другите са ни виновни…
И дори да им влязат в положението, какво от това? Това ли е истинският, искрен, болезнено честен поглед към живота от тяхната гледна точка, който искат да предложат на вниманието на другия пол? „Животът през очите на жертвата, на безпомощната, на непълноценната” ?
Защото в света на фалшивата , натруфена, зависима от козметика, облекло, обувки, аксесоари, самоунизена женственост… там е 8 март. Там е насилието над жени, които отдавна са се примирили, че са слаби, безпомощни, непълноценни, ако изобщо някога са вярвали в нещо друго… И все пак те искат, наистина като подскачащи принцески, искат, ИЗИСКВАТ да им се даде това, което ЗАСЛУЖАВАТ !!! Тропайки с крачета като пеперуди, ако си позволя да асоциирам Киплинг.
Един друг възможен свят
А в един друг възможен свят, жените са достатъчно и предостатъчно способни, както интелектуално, така емоционално, и физически, и по всякакъв начин, да се справят достатъчно и предостатъчно добре. Стига да пожелаят това, да го повярват и да предприемат действия, за да го осъществят.
И там насилието над жени само по себе си ще е рядкост. Защото мъжете в действителност питаят огромно уважение към истинските, уверени в себе си, щастливи-от-женствеността-жени.
А пък инак, добре известно е, че поведението на жертва предизвиква, подбужда насилие, това е добре изследван психологически факт, макар и силно неприятен на мнозина.
И вместо да качваме мъжете на токчета, т.е. да правим И тях безпомощни, може би е по-добре да се помисли какво самите жени могат да направят, за да заемат една по-достойна позиция.
Какво наистина могат да сторят жените, за да се предпазят от насилие? А не просто да подиграваме жертвата или да пародираме нейния „потенциален” насилник? Може би, като за начало, ако не искаш да получаваш насилие, не бива да даваш насилие – насилието има много разновидности, и множество жени могат да помислят как точно пасивно-агресивното им поведение, акумулирало с години, понякога ескалира семейната ситуация до физическо насилие от страна на мъжа. Жените биха могли да вземат някой и друг урок по асертивно поведение, така щото едновременно да отстояват себе си, но като зачитат и другия. Жените могат да се научат да развиват и използват някои от силните си страни (емпатия, комуникативни умения) и по този начин да решават конфликтите в самото им начало. Курсове по самоотбрана, по бойни изкуства също са разумен и ефективен вариант, що се отнася до наистина непредизвиканото, улично насилие.
Изобщо опции – бол. Но има ли наистина здравомислещ човек, който да вярва, че разходката на няколко мъже на токчета по „Витошка” ще помогне дори само на една жена? Или ако ще да качим цялото мъжко население на токчета, това ще помогне ли? Ще се почувстват ли жените по-пълноценни личности, по-зрели, по-удовлетворени ?
Равни vs. еднакви
При цялата святост на презумпцията, че половете са равни, те никога не са били еднакви, и сега не са еднакви, и никога няма да бъдат еднакви. И това е естественото положение, тъй както Природата (Господ, Вселената…) са решили. Равни – да, еднакви – не. Жените имат своите предимства и недостатъци, мъжете – своите си.
Ами че дайте, за да предотвратим насилието над жени, да ампутираме 50% от мускулната маса на мъжете, или да ги упоим химически някак.
Изобщо, как е възможно болшинството жени да не разбират, че стремежът да станат като мъжете, да се изравнят с мъжете, едва ли не да се превърнат в мъже и после да ги надминат, осветява една дълбока, изначална, фундаментална комплексираност.
Ако се чувствам добре като това, което съм, за чий дявол ще искам да се превръщам в нещо друго ?
По-просто ли е, вместо да полагам усилия да се развивам, да се опитам да обезлича другия, да му отнема „предимствата”, или пък да му присадя от собствените ми трудности?
…но резултатът пак ще е същият – т.е. никакъв.
Бремето на свободата
Жените в наше време сякаш желаят да са колкото се може по-независими. Чудесно. Но независимостта, сиреч свободата, означава да взимаш решения и да носиш последствията от тях. Сиреч да поемаш отговорност. А това може да е неприятно, плащещо… искате равенство -ето. Права за гласуване, равно заплащане, равни възможности, финансова независимост, правото да живеете, както намерите за добре, да правите много, малко или никакъв секс, да се омъжвате или да не се омъжвате, да раждате или да не раждате… ето, ето и ето. Нещо друго, или ви стига засега? И какво ще го правите всичко това, с което се сдобихте?!
Ех, колко по-добре си ми беше в ролята на слаба, милозлива женица, и за всичко бяха виновни ония шовинистични нерези – мъжете…
Та така, скъпи дами. Честит ви „празник”. Хубавото е, че винаги, всеки един ден, вие имате избор. И винаги сте го имали.
„Това, което жените все още има да научат е, че никой не ти дава власт. Властта се взима.”
Розане Бар
Мизогин Справедливия, извънреден и пълномощен посланик на Загрижените мизогини
