Ако попитате някого, каква е позицията на България по кризата в Украйна, отговорът на пръв поглед може да бъде обобщен под „нещо като никаква“. Привържениците на правителството биха я определили като балансирана, противниците като недостатъчно адекватна и дори липсваща. Избягването на коментар или половинчатите такива от страна на самите държавни ръководители работеше в полза и на двете тези и засилваше усещането у едни, че те са просто предпазливи и умерени, а у други – че нещо остава скрито. Скритото обаче вече започва да се открива и не звучи никак симпатично.
Управляващите очевидно си имат свои схващания по ситуацията, която от дни е на ръба на войната. И те също толкова очевидно не съвпадат с уклончивата формулировка за активно участие в европейските дебати и принос към единната позиция. Дори са в разрез.
През изминалите дни при президента имаше няколко спешни срещи – с външния министър, с военния, с шефовете на служби. Самият Росен Плевнелиев е единственият, който тук заговори за „чужди сили“ на територията на Кримския полуостров, на което можеше и да се обърне някакво внимание, ако не беше точно след ваканцията му в Сочи на масово бойкотираната Олимпиада.
Тези, от които наистина зависи външната политика на държавата обаче, по-добре да си бяха останали с вялите заклинания за „запазване на суверенитета и целостта на Украйна“.
Докато европейските лидери говорят за икономически и дипломатически санкции, отпращат към Москва предупреждения и критикуват за закуска, обед и вечеря, тук думата Русия трудно може да бъде чута.
Не само.
При посещение в Украйна външният министър Кристиан Вигенин призова новата власт в Киев да се погрижи за стабилизацията на страната, защото военните действия не са решение. Това е леко сбъркано, след като военната инициатива идва от друго място и призивът да не се дестабилизира допълнително би било логично да се насочи към това място.
Вътрешният министър Цветлин Йовчев пък изрази притеснение от диверсия спрямо ядрените централи в Украйна. Притеснителното в притеснението на Йовчев е използването на думата „диверсия“, която по дефиниция предполага вътрешен саботаж, а не чуждо нападение.
В превод двете изявления показват едно нормално и едно ненормално явление.
Няма доверие към новата власт в Киев. Което е нормално след свалянето на управление по насилствен начин, тъй като никога не е сигурно какви елементи ще се наместят на негово място. Второто обаче е вярването, че лошото идва отвътре, а не отвън, въпреки спорността на този въпрос и ясното му несъвпадане с други оценки.
В която и да е разумна глава това няма как да не предизвика когнитивен дисонанс. Или си активен участник в европейската позиция, или си неутрален, или си с Русия. Да казваш първото, да се правиш, че действаш като второто, а да мислиш като третото – и то едновременно, не е съвсем нормално.
Струва си да се отбележи и какво точно тревожи правителството в този напрегнат момент.
Това не е опасността от абсурдна война между днешните „велики сили“ в сърцето на Европа и на две крачки от българска територия.
Това са възможните страшни бежанци (тази дума в последните месеци е интерпретирана като орди торбалани, независимо откъде идват), опасността от провал или забавяне на „Южен поток“ и евентуално прекъсване изобщо на газовите доставки (понеже години наред интерконекторите, разширяване на Чирен и всякакви въпроси за алтернативи се свеждаха до чесане на езици), както и опасност от контрабанда (каква добра възможност за силите на МВР да произвежда операции).
Мимоходом беше споменат въпросът с „евентуални проблеми“ за фирмите, като най-вероятно притеснението не е за българо – украинските бизнес отношения, а за българо – руските такива на фона на вероятността от икономически санкции спрямо Москва.
Това е липсващата уж позиция на българското правителство. Прикрита, наклонена и страхопъзльовска, но налична. И съвсем логично изкривена в говоренето и начина на показване.
А създаването на измисления и фиктивен национален щаб с неясни функции дори не подлежи на коментар.
