Юристите на Сакскобургготски аргументираха тезата си на база решение на Конституционния съд от 1998 г., с което Законът за обявяване за държавна собственост на имотите на семействата на бившите царе Фердинанд и Борис и на техните наследници от 1947 г. е признат за противоконституционен.
Тезата на Сакскобургготски и адвокатите му обаче бе отхвърлена от апелативния съд в Пловдив с мотив, че Интендантството е държавно учреждение, финансирано със средства от бюджета с цел нормалното функциониране на монархическата институция. Същата впрочем е и тезата на държавата.
Така делото стигна до ВКС, който окончателно реши стария спор за статута на Интендантството. Решението на ВКС за двореца Кричим практически определи изхода и на останалите претенции на Сакскобургготски към дворците „Врана, „Ситняково” и „Бистрица”, както и за „царските” гори в Рила планина.
Сакскобургготски и сестра му обаче не се отказаха от претенциите си и поискаха възобновяване на делото с мотива, че представят нов документ. Това бе протокол от заседание на 5-то Обикновено народно събрание от 1887 г., на което се обсъжда статута дали секретаря на княз Фердинанд се води държавен чиновник и дали едновременно с това може да бъде и народен представител. Тогава депутатите са решили, че секретарят на монарха може да бъде техен колега, тъй като получавал заплатата си от личните средства на Фердинанд, а не от държавния бюджет.
ВКС обаче отхвърли искането на Сакскобургготски и сестра му да възобнови делото, тъй като не приема стенограмата за ново доказателство, тъй като тя е била известна на съда по време на разглеждането на казуса.